Книгата на Вихрен Георгиев „Жените на София“ (част от по-големия му виртуален проект „Хората на София“), е майсторска фотографска реплика на този възглед. Майсторска, защото зад мамещата лекота на образите, преливащи от добро настроение, ярки цветове, естетизирани детайли, закачлива искреност…, фотографът, ненатрапчиво, но убедено, се ангажира с политическа защита на жената. Преведена на езика на думите, тя би звучала така: не на предразсъдъците, не на страховете, не на конфекцията, не на пропагандата, не на зависимостта, не на подчинението…
Вихрен Георгиев съчетава възможностите на „уличната фотография“, която среща случайно своите герои из града, с тези на „социалния портрет“, който разкрива професията и мястото им в обществото. Фотографът предлага на жените пред камерата си „хартиена сцена“, на която да изявят своята различност (по някой път и с кратка изповед), според това какви сами са решили да бъдат. Тази автономност на „женския аз“ създава една неочаквана платочна еротика на присъствието им и те в своите различия престават да са ти без-различни, независимо от етноса си, религията, възрастта, миналото, образованието, убежденията, таланта, лайфстайла…
Така накрая, когато затвориш и последната страница на книгата, лицата в нея, колкото и малко общо да имат помежду си, се оказва, че са се слели в едно лице – красивото лице на София. Защото за жената, погледната отвън, може и да е вярно, че „Красотата е симетрия“, но за жената, погледната отвътре, е вярно друго – „Красотата е толерантност“.
Георги Лозанов